Темата за „всенародната любов“ към социалните мрежи ме вълнува от доста отдавна и все се каня да седна и да споделя моето виждане по въпроса. Не ангажирам никого да го споделя като философия, но пък в случай, че моето съвпада с твоето, бих се зарадвал! 🙂
За какво са ни социалните мрежи?
Всеки, който използва социалните мрежи, би могъл да има собствен отговор на този въпрос. За някои хора е важно, да споделят с останалата част от света:
- С какво настроение са се събудили/са си легнали или
- Какво са яли за закуска/обяд/вечеря или
- Колко са изпили снощи/сутринта/на обяд или
- С кого и къде са (били) или
- Интересна новина/статия, която са прочели някъде
- Снимка, видео, песен или
- Собствена творба/произведение/мисъл/коментар по определена (актуална) тема или
- Несполучлив опит за горното или
- Пълна ГЛУПОСТ!!! или
… на практика всякакъв вид информация, която днес е възможно да публикуваш за секунда и да бъде видяна след секунди ПО ЦЕЛИЯ СВЯТ!
Наскоро сестра ми беше в Япония. Знаете ли къде е Япония? Тръгвате на изток, подминавате Русе, после направо и на шестия вторник – в дясно. Е, може и с няколко полета – така направи и сестра ми. Там са с 6 часа (и 30 години) напред. Тя качваше снимки от места, които посещава във Facebook, а аз бях в Ловеч тогава при баба ми и дядо ми, които са съответно на 84 и 96 години. Показвах им ги, а те, милите, само се шашкаха и си повтаряха: „Добре де, как е възможно това бе, майка-му-стара!?! Ееей, колко сме прости ний значи!“ Всъщност никак на са ми прости те, а просто са живели в друго време (да не кажа „епоха“) и им е трудно дори да си представят това и колкото и да им го обяснявам – как точно става възможно – не могат да го проумеят.
Социалните мрежи са за споделяне на информация.
Защо да споделяме информацията?
Причината или живее в теб или не. Не е задължително да я има, но в никой случай не е и лошо да е там някъде. Възможно е да я нямаш до определен момент и да се появи/роди в последствие. Възможно е също да я имаш, но да я изгубиш някъде по пътя… Тази причина е била и у всички значими автори на произведения на изкуството в цялото му многообразие от форми – книги, картини, скулптури, музика, танци, филми и т.н. Тези хора имат вътрешната потребност да изразят себе си по определен начин и ако не са го били направили някога по възможния за тогава начин, ние днес щяхме да сме много по-бедни в културното си развитие. Представяте ли си, ако още тогава са можели мигновено да споделят творческите си пориви с цял свят?! Дали само значимите „произведения“ са били споделяни? Разбира се, че не! Просто само тях помним днес, тъй като са се доказали като непреходни. Сега е наш дълг да ги съхраним за следващите поколения.
„Гадните“ социални мрежи
Много хора използват клишета като
„Социалните мрежи раздалечават хората.“;
„Ако наистина искам да се видя с някого ще му се обадя и ще излезем да се видим на кафе/бира.“;
„Нямам нужда от социални мрежи, за да поддържам връзка с приятелите си.“;
„Социалните мрежи са загуба на време.“
и т.н.
Всички тези твърдения могат да бъдат колкото верни, толкова и грешни. Всичко зависи от „предклавиатурното устройство“ (или „човека в огледалото“ бел. ред.).
Ще споделя моето мнение по всеки един от тях, без да претендирам, че това изчерпва всички нападки към социалните мрежи.
Упрек 1: „Социалните мрежи раздалечават хората.“
Социалните мрежи не раздалечават хората. По-скоро създават едно, понякога преувеличено, чувство за близост или още „приятелство“ с хора, с които всъщност не сме приятели или поне в смисъла, който аз влагам в тази дума. Но това не е особен проблем, стига човек да е наясно с това. „Сприятеляването“ в някои от социалните мрежи всъщност е по-скоро маркетингово понятие. Смисълът зад него е (технически) да се даде взаимно разрешение между двама потребители да виждат споделяното от другия. Нищо повече. В началото, идеята е била в тези мрежи да се свързват (сприятеляват) хора, които и извън Интернет се познават. На по-късен етап обаче става и възможно просто да „следваш“ някого. Това означава, че ти се „абонираш“ за информацията, която той/тя споделя. Терминът „следвам“ („following“) в този контекст стана популярен чрез Twitter, въпреки че в Google+ това беше възможно още от началото, а Facebook го въведоха по-късно. Най-често се случва при известни (публични) личности, които имат огромен брой симпатизанти („фенове“) по света. Тогава информацията тече най-често еднопосочно (от „звездата“ към феновете), но за разлика от радиото и телевизията, тук „последователите“ могат да реагират на видяното – да изразяват одобрение – „да харесват“ или да отвръщат с коментари, които моментално стават видими за първоизточника на споделеното.
В пети клас исках много да знам всичко, което се случва около Michael Jackson. Но живеех в Ловеч. Няколко какички се опитваха да създадат негов фен-клуб в Младежкия дом. Проблемът беше, че Michael Jackson не знаеше нито къде е Ловеч, нито беше чувал за филиала на фен-клуба си в Младежкия ни дом. Подозирам, че и за нас не е знаел и затова разбирахме за него само, ако някой донесеше списание „BRAVO“ от чужбина. MTV също нямахме тогава, а по „Първа“ и „Втора“ програма трудно се намираше подобна информация. Сигурно доста от вас са преживели драматично подобния недостиг на вести около любим известен артист или спортист/отбор до края на 90-те. Благодарение на социалните мрежи днес, имаме възможност да разберем, както какво е закусвала Madonna днес, до това с какви благотворителни каузи се ангажират Pearl Jam, Chris Cornell и Димитър Бербатов. На всичкото отгоре, можем да отговаряме и коментираме директно с въпросния известен човек и коментарът ни да бъде видим от целия свят, който също се интересува от тази тема. Дори да сме в Долно Левуново. Стига да имаме достъп до Интернет. Така преди 3 години успях ненадейно с един въпрос да разсърдя в Twitter любимата ми от детството Belinda Carlisle. След пояснение и 2-3 извинения успях да пооправя нещата, но все пак това е доказателство, че днес човек наистина може да има директен контакт с хора от всякаква величина и в случай, че те сами управляват профилите си в социалните мрежи, а не са ги поверили на други хора (PR-специалисти), то бихме могли да се обърнем директно към тях и то пред публика от цял свят.
Добре е също да знаете, че различните социални мрежи имат политика по установяване на самоличността на известните личности. Не мога да ви кажа, как точно го постигат, но когато видите малка синя иконка с бяло чек-че след името на конкретната знаменитост, може да сте 99.5% сигурни, че профилът наистина принадлежи на въпросната публична личност, а не на поредния самозванец, които е тръгнал да злоупотребява в Интернет зад фалшива самоличност. С изображението по-долу ви давам пример от Facebook, но при Twitter и Google+ нещата изглеждат по почти същия начин.
Упрек 2 и 3: „Ако наистина искам да се видя с някого ще му се обадя и ще излезем да се видим на кафе/бира.“ & „Нямам нужда от социални мрежи, за да поддържам връзка с приятелите си.“
Да, така е. Имам един приятел, който не иска да си направи профил във Facebook. Всъщност не е само един, но сега визирам един конкретен. Нека условно го наречем Владо. За последните 5 години сме се видели 5 пъти да пием бира заедно. Уж и двамата искаме, уж ни е приятно, ама някак си не се случват нещата, щото все някой от нас няма време. Дали социалните мрежи са ни виновни? Цъ! Ето ви друг много любим мой цитат, валиден за всичко в ежедневието ни:
„Когато има желание – има начин; когато няма желание – има оправдания.“
Явно нямаме кой-знае-какво силно желание да се видим с Владо, който също живее в София, но ако имаше Facebook, щеше да вижда малко повече какво ме вълнува всеки ден, да знае, когато съм някъде и съм видял или прочел нещо интересно. Както и аз за него. Явно обаче това не го интересува толкова. Има право на това.
От друга страна, имам бивши съученици, които живеят в Германия и в Щатите. Тези хора си имат (най-вече) Facebook и всяка седмица за мое удоволствие до мен достигат парченца от живота им, който те споделят (и) с мен. Да, може да е само снимка или 1 изречение, но това е някаква форма на комуникация, която е достатъчна, за да знам, че този човек е добре и е щастлив – там някъде от другата страна на света. Ако решим – пишем си или по-дълги лични съобщения или имейли; ако решим – уговаряме се и се чуваме и виждаме в Skype или неговите алтернативи, но това е, защото има взаимно желание да споделяме част от живота си, с хората, с които ни е приятно, защото ни е приятно. Както казах, зависи си от хората, а не от социалните мрежи. Защо е така? Защото в днешно време, никой няма време. Или поне така казва, но това ВИНАГИ е въпрос на приоритети. Наистина имаме много неща да вършим и затова времето за истински социални контакти не ни достига, а понякога дори липсва. Но не социалните мрежи ни правят социопати, а начинът на живот, който сме избрали да живеем. Факт е, че дори да ни се иска, е трудно да поддържаме истинска връзка с повече от може би 5-6 човека, извън семействата си. Под истинска разбирам среща в парка, в кафето, личен разговор „на живо“, а не през екран. И тук на помощ идват технологиите и социалните мрежи. Те правят споделянето на множеството късчета информация, с които в себе си сглобяваме пъзела за живота на другите. Без тях, това би било много по-трудно и би отнело още повече време.
Упрек 4: „Социалните мрежи са загуба на време.“
Може и да е така, а може и да не е. Зависи каква е алтернативната цена на времето ти и неизмеримата в пари цена на удоволствието, защото може би сте чували, че:
„Кеф цена няма.“
Изображение: http://chrismitchellmarketing.com
Ако за мен е наистина важно да разбера нещо за някого и това става най-лесно през социалните мрежи, тогава губя ли си времето? Ако имам бизнес (или съм част от нечий бизнес) и с една публикация в социалните мрежи бих достигнал до хиляди потенциални клиенти, което би ми донесло няколко стотин или няколко хиляди лева оборот – пак ли си губя времето? Това е един от най-лесните и достъпни канали за маркетинг на продукти и услуги, както откъм боравене с платформите в различните социални мрежи, така и като разход за реклама. А знаете ли защо рекламата там е много успешна? Защото „всички“ са там. Освен тези, дето нямат профили. Но на тези, които са там, имате уникалния шанс да им се „намърдате“ (през телефона) в джоба и в ежедневието, за да им „намигате“ от там. И ако го правите достатъчно ненатрапчиво и деликатно, имате голям шанс да ги направите свои последователи, а след това и клиенти.
От друга страна, ако сте още в училище/университета, би трябвало успешното завършване на срока или семестъра да има по-голям приоритет, от колкото безцелното „зяпане“ на потока в социалните мрежи. Същото важи и ако имате да завършвате конкретен проект и ви притискат срокове, моят съвет е да не прекалявате с отделеното време за „висене“ в социалните мрежи, ако това не е пряко свързано с работата ви. Успешните хора винаги са били тези, които могат да преценяват кои са най-важните неща в конкретния момент и да отделят време първо на тях. Иначе казано – да си подреждат приоритетите. Вие преценете, кой какво губи и печели.
Не си давам личните данни на „големия брат“!
Факт е, че всяко нещо, което споделяме в социалните мрежи остава някъде на някой сървър и вече е извън нашия контрол. Почти същото е като да изпуснеш снимка от балкона на 8-мия етаж. Ако не искаш това да ти се случи – не си разглеждай снимките на балкона, нали? Тоест, ако не искаш някой да може да злоупотреби с публикуваната от теб информация в Интернет и в частност в социалните мрежи – ограмоти се малко как да настроиш профилите си така, че да има разграничение между общодостъпна (публична) информация и такава, която е предназначена само за определен кръг от хора – близки/приятели и т.н. Още нещо: в общите условия на почти всички социални мрежи е описано, че веднъж споделена снимка в тяхната платформа, тя става тяхна собственост. По принцип, те не я споделят с хора извън кръга, който вие сте настроили, но биха могли, ако искат.
Честно казано, не ми пука особено, че информацията, която публикувам остава при тях. Всеки път преди да публикувам нещо се опитвам да помисля дали би имало негативен ефект върху представата, която бих искал да изградя за себе си в очите на аудиторията, за която е предназначена публикацията ми. В тази връзка, към момента за себе си виждам много повече плюсове, от колкото минуси за това, че съм активен в социалните мрежи (почти) всеки ден. Препоръчително е човек да поддържа просто една „хигиена на профила си“, което е нещо доста подобно на това да поддържаме един добър и спретнат външен вид и да внимаваме как се държим с хората и в реалния си живот.
Защо социалните мрежи събират данни за потребителите си? За да им показват по-адекватна реклама. Това е техния бизнес модел. Аз го намирам за много интелигентен. Ако определен човек се интересува от футбол, гледа клипове с футбол в YouTube, публикува информация свързана с футбол, то шансът да започне да вижда повече реклами, свързани с футбола, артикули за футбол и за други спортове е доста по-голям, от колкото за къмпинг, макраме и музика. Не виждам нещо лошо в това, дори напротив – вниманието ми няма да е отклонявано от теми, които не ме интересуват.
Днес в Интернет има ТОЛКОВА МНОГО ДАННИ за милиардите хора, които го ползват, че повярвайте ми няма някой, който да седи и да ги гледа всички „едно-по-едно“. Това, което „шефовете на Матрицата“ правят е да каталогизират данните по определен принцип, за да могат при нужда да потърсят в ОГРОМНИТЕ СИ БАЗИ ОТ ДАННИ и да намерят подходящия профил хора. Ако се държим „прилично“ – всичко ще бъде наред. Ако не искаме да оставяме своя т.нар. „цифров отпечатък“, който да бъде в някаква степен достояние и на трети лица – по-добре да изключим всички кабели и мрежи около себе си и да отидем в гората, където мобилните телефони нямат обхват. Вие преценете кой начин на живот е по-добър за вас!
Можем ли без социалните мрежи?
Ако сме психически стабилни – разбира се! Но защо да се лишаваме от лесната съвременна комуникация и от възможността ДНЕС (в 21-и век!) да бъдем във връзка с останалата част от света с едно движение на ръката?! Защо да си го причиняваме, ако това ни доставя удоволствие?! Ако останалите около нас се оплакват, че постоянно сме в тези мрежи, вместо в компанията на заобикалящите ни хора, явно или ние или те не сме на правилното място с правилните хора. Явно интересът към тази компания не е на необходимото за всички ниво. Ако ни беше толкова интересно с тях, повярвайте ми, нямаше да „бягаме“, за да видим какво става в социалните мрежи. Трябва ли винаги да ни е интересно с компанията от живи хора около нас?! Предполага се, щом все пак сме там, където сме, но не винаги е така. Помислете за това!
Има и още нещо – спомняте ли си за времето преди около 20 години, в което основната връзка между хората беше телефонът (за фирмите и факсът) и писмото? Много лесно можехме да открием някого по телефона, ако търсеният от нас човек се намира в непосредствена близост до апарата в момента, в който звъннем, нали? Представете си, че искаме да се свържем с 30 човека, за да ги поканим на някакво събитие (рожден ден, сватба, кръщене, откриване на наш бизнес и т.н.). Тогава трябваше да седнем пред телефона и да проведем поне 30 разговора. По 2 минути на човек, това е един час от деня ни. Какво се случва с тези, които нямаха телефон или не им знаем номера? Ами най-вероятно щяха да пропуснат шанса си да разберат за вашата покана. По-рядко се случваше човек да смени телефона си или адреса си, но въпреки това, за днешните разбирания този 1 час за простото действие да поканиш 30 човека вече далеч не е оптимално. Предимството на имейла (години по-късно) и на социалните мрежи днес е огромно. Хората днес са много по-мобилни, защото животът стана много по-динамичен. Много хора, особено „на Запад“ сменят адреса си по местоживеене (понякога и телефонния си номер) средно на 2-3 години. Хубавото е, че имейл адресът им се сменя много по-рядко вече. А още по-хубавото е, че ако търсите тези хора в социалните мрежи, шансът да се свържете с тях до 1-2 минути, независимо къде се намират, е около 90%, стига часовата зона, в която са да не предполага в това време при тях да е нощ. Т.е. какво ще започне да се случва с хората, които нямат профил в социалните мрежи? Ами и те ще започнат да пропускат шансове (под формата на информация), които се предлагат само в социалните мрежи. Защото екстра усилието, което ще се налага да направим, за да се свържем с тях по алтернативните начини, ще започне да става излишно и ще трябва да избират дали да приемат следващия етап от развитието на цивилизацията или не.
Не оправдавам хора, които вече са станали родители и пренебрегват децата си заради постоянно ровене в социални мрежи. Екстремните случаи тук могат да стигнат дори застрашаване на сигурността на децата поради груба небрежност, но това са патологични случаи, които няма да коментирам. Освен това, за съжаление, децата биха могли да бъдат жертва на подобна груба небрежност, породена от какво ли още не…
И накрая…
В заключение бих искал да кажа, че аз намирам социалните мрежи за нещо гениално.
От една страна, в чисто човешки аспект, те дават възможност на човек да създава и споделя информация, както за себе си, така и за заобикалящия го свят. По този начин животът на хората продължава да бъде по-скоро свързан, отколкото разделен, давайки им възможността да се чувстват по-скоро заедно, отколкото сами, макар понякога да ги делят океани. Тази информация става достъпна до всички кътчета на света в момента, в който е била публикувана и всеки заинтересован от нея, може да бъде уведомен, за да я види. До сега не сме имали подобен аналог в комуникацията си.
От друга страна, в бизнес аспект – създателите им са успели да направят едно своеобразно цифрово “Perpetuum mobile”; изобретено веднъж и дадено на хората, те сами захранват мрежата със съдържание, което е интересно за останалите, а те от своя страна реагират и взаимодействат с това съдържание и така до безкрай.
Надявам се, разсъжденията ми по темата да са ви били от полза и да сте в състояние да изберете за себе си най-добре, в каква степен животът ви да бъде в или извън социалните мрежи. В крайна сметка, когато един ден разказвам на внуците си „за лека нощ“, какво съм преживял и къде съм бил на младини, ще им разказвам за интересни и спиращи дъха места по света, преживени с любими за мен хора; случки, които съм изживял и се надявам да продължа да изживявам в живия живот – там навън под красивото небе и сред удивителната природа. Дали обаче ще имам възможността да им го разказвам, докато ги целувам по главичките и завивам „за лека нощ“ или ще съм принуден да го правя в Skype или социалните мрежи – още не знам. Важното е да мога да разказвам и да има какво.
Илиян Кирков
Latest posts by Илиян Кирков (see all)
- Всеки има какво да крие - 3 май, 2020
- Как блокчейн ще промени света - 10 октомври, 2017
- Защо правото на неприкосновеност има значение? - 2 октомври, 2017
